История, която не бива да се повтаря
Голямо русенско училище, първи учебен ден – усмивки, букети, трепет. За едно русенско дете със СОП – момиче в аутистичния спектър това също е ново начало. То вече можеше да чете и пише преди да постъпи в първи клас. Любопитно, обича да рисува и общува, влиза с желание в групови занимания. Лятото, прекарано в дневен лагер, го доказа – първо наблюдаваше отстрани, после по свое желание започна да се включва, а на финалния концерт се справи блестящо със задачата си.
И все пак – само два дни след началото на учебната година всичко рухна. Родителите бяха повикани по телефона да вземат момичето от училище. На входа бащата получава за подпис заявление за индивидуална форма на обучение. Под натиск и объркване – подписва. Така едно дете със СОП остава без достъп до класна стая.
„Някой да си вземе отпуск и да гледа детето“
В последвалите разговори става ясно, че в близките седмици училището не може да предложи индивидуалното обучение, за което става дума, защото няма наличен ресурсен учител. Не може да предложи решения, а прехвърли отговорността върху родителите. Буквално им беше казано: „Някой от вас да си вземе отпуск и да гледа детето, докато бъде осигурен специалист.“
И още. Посъветвали са родителите един от тях да мине на 4 часов работен ден. Така ще може да посреща нуждите на детето в следобедните часове, когато започне индивидуалната форма на обучение, тъй като според нея детето не може да посещава целодневна форма на обучение (занималня след училище).
Нито дума за личен асистент, нито предложение за временна подкрепа. И това е ключовият въпрос:
Защо училищната институция не предложи на родителите варианта за личен асистент?
Къде се губи подкрепата?
Майката беше предоставила медицински документи още при записването – включително от български и чуждестранни здравни институции. По-късно се оказа, че те са изгубени. А без тях в момента училището не може подаде заявление към ресурсния център.
Дори когато ресурсен учител бъде назначен, подкрепата обикновено се свежда до два часа седмично работа със специалист. Два часа, в които детето се извежда от час за индивидуална работа. Два часа, които са капка в морето на реалните потребности. Дете със СОП има нужда от постоянна подкрепа – помощ в час, реакция при криза, адаптиране на средата.
Майка, останала без избор
„Не ходя на работа за удоволствие. Разчитаме на тази заплата, за да оцелеем.“ – думите на майката по време на срещата с нашия екип още кънтят. Сълзите ѝ бяха не само от безсилие, но и от обида – че вместо подкрепа, е получила врата в лицето.
Заедно обсъдихме възможности – ТЕЛК решение, личен асистент, който да придружава детето в класната стая, да бъде до него в трудните моменти, да го успокоява по време на тантрум. Но тези решения изискват време. А детето няма време за губене – всеки ден извън клас е ден, в който изостава не само академично, но и социално.
Кой е истинският образ на това момиче
Това дете не е „несоциално“. Напротив – общително е и има силна потребност от връзка с връстници. Лятото в група от връстници го доказа – когато почувства разбиране и приемане, започна сама да се включва в общи активности, и то с желание. Чете приказки на другите деца. Разказва истории, които си измисля на момента, участва в кръгчето на споделянето и взема участие и в другите активности за деца.
Когнитивните ѝ умения са много добри и напълно конкурентни на другите ѝ връстници. Тя може да чете и пише още преди училище. Обича да рисува, да изразява идеи и да участва в проекти. Единственото предизвикателство за училищната среда са т.нар. тантрум кризи – епизоди, в които момичето трудно приема правила или граници. Те понякога са придружени от агресия, но никога към деца – винаги към възрастния, който поставя ограниченията. Това е съществена разлика, която системата често не вижда.
Какво правим ние
Днес момичето посещава ежедневно център „Шарени лица“, където нашият екип се стреми да имитира максимално училищната среда. Работим по програма, близка до класната организация, за да може тя да върви заедно със съучениците си и да не изостава. Целта ни е ясна – когато се върне в училище, да бъде готова и адекватно включена.
Момичето се вълнува от ходенето на училище и пита защо не може да ходи пак с друите деца? Родителите се чудят как да отговорят. Версията, която тя знае е, че сега боядисват училището. Детето с гордост разказва как учи в училище Х (назовава името, което нарочно не споделяме) и всеки ден идва в центъра на Шарени лица с униформата, въпреки че мама ѝ е казала, че няма нужда.
Въпроси, които чакат отговор
- Кога училищата ще започнат да създават реален ресурс за подкрепа на деца със СОП, а не формална?
- Защо подкрепата често е ограничена до два часа седмично, когато потребностите са ежедневни?
- Защо училищната институция не предложи на родителите варианта за личен асистент?
- Как е възможно важни медицински документи да бъдат изгубени и това да спре достъпа до ресурсен учител?
- Кой носи отговорност за дете, което по документи е ученик, но реално няма достъп до класна стая?
Нашият апел
Историята на това семейство е само една от многото. Тя показва, че системата често не е готова да посрещне деца със СОП. Липсата на ресурсни учители, бюрократичните пречки и минималната подкрепа превръщат правото на образование в илюзия.
Ние от Фондация „Шарени лица“ вярваме, че промяната е възможна. Че трябва да има ежедневна, адекватна подкрепа. Че всяко дете заслужава място в класната стая. И че всяко семейство има нужда от партньорство, а не от отказ.